(Waiting Room by Vincent van Gogh, 1882) Голямото очакване… В някаква степен всеки

(Waiting Room by Vincent van Gogh, 1882)

Голямото очакване…

В някаква степен всеки от нас се усеща като в затвор, без да може да дефинира дебелината на стените и разположението им, нито посоката, в която да търси изхода. Затова се задоволяваме да чакаме. Хоризонтът ни е затъмнен от носталгия по нещо минало, само че и светлее от неразбираеми очаквания за нещо бъдещо. „ Информациите ", които ни заливат, са комплицирани, неразбираеми, като телефонен диалог, смущаван от прашене по линията. Няма подозрение, че човечеството като цяло се усеща зле, че любовта не постоянно е същинска, че телефонът на възприятията не работи добре, че доста човешки влакове стигат до глуха линия.

Зададохме четири въпроса на няколко души. Ако ги зададете на хората към вас (или самичък на себе си), надали ще получите оптимистични отговори. Оказва се, че в живота си всеки е направил „ доста малко “. Несполуките са повече от триумфите, спомняме си дребните наслади, дребните шансове, дребните неволи, по изключение някое малко благополучие. И въпреки всичко има и хора, несъмнено удовлетворени от себе си.

Какво сте създали до момента в живота си?

- Лутах се като изгубено куче, заобикалях трудностите, бях в плен на страха да съм това, което съм. Стремях се към нещо, само че се въртях в кръг и постоянно се връщах на изходната точка. Чувствах се откъснат, изолиран, съмнявах се във всичко. Движех се опипом, призовавайки и в същото време отблъсквайки нещата, само че воден от непреодолимото предпочитание да се слея с всичко в близост... (38-годишен мъж)

- Чаках да мине времето... (40-годишна жена)

- Непрекъснато се образовах. (35-годишен мъж)

- Работих през целия си живот. Не съм правил нищо друго, отдавал съм се само на специалността си. (50-годишен мъж)

- Посветих се на децата си, след това те си отидоха и в този момент се пробвам да се осъществя като жена. Мисля обаче, че е прекомерно късно. (45-годишна жена)

- Опитах се да осъзная какво ми пречи да съм подобен, какъвто съм. (30-годишен мъж)

- Чаках да направя нещо с живота си и да намеря благополучие. (45-годишен мъж)

- Чаках да схвана. Чаках, чаках... Станах на 53 години и не преставам да очаквам. (53-годишен мъж)

- Смятах, че реализирам фантазиите си. Пътувах, опознавах света, само че не щеш ли в този момент съм самичък. Разбрах, че излишно съм се местил в пространството. (40-годишен мъж)

- Мъчех се да се открия, само че безрезултатно. Понякога се отгатвах, само че като през мъгла! (45-годишна жена)

- Разбрах какъв брой е значимо всяка част от съществото ми да се свърже с нещо по-голямо. Да принадлежиш на едно цяло и да се опитваш да откриеш неговия смисъл... (38-годишен мъж)

Така че чакаме. Надяваме се. Вярваме, че живеем, до момента в който в действителност дълготрайно умираме. Но какво чакаме и на какво се надяваме? Защо предстоящото постоянно ни се изплъзва? Нали то към този момент съществува в нас? Защо тогава дълбоката дупка, зейнала от това очакване „ на нещо друго “, толкоз рядко се запълва?

Необходимият метод

Вярно е - с някои изключения, - че построяваме живота си не като единно и действено цяло, а като низ от зле съединени елементи без забележима връзка посред им. И че се научаваме - може би тъй като е общоприето или от боязън - да изтласкваме най-благодордните си чувства, предчувствия, огромните си страсти, себеизразяването си. Възвишената душа, на която са присъщи високи умствени и афективни добродетели, е нещо изключително съмнително.

Изтласкванията също се обуславят от сивия образователен комплекс: учебно заведение, родители, общество, които рядко се стремят към „ по-горното “. В резултат се появява страхът от триумфа (докато страхът от неуспеха е към този момент затвърден в душите ни), от спокойното реализиране на личните ни качества, застрашени да бъдат унищожени от „ междинното равнище “. Така се затлачва достъпът до съществуващите у мнозина „ други светове “, пред които „ междинният “ субект пренебрежително свива плещи. В унилата атмосфера, присъща на учебното заведение и на обществото, на умните, способните и креативен настроените нерядко лепват етикета на „ смутители “ и „ причинители на вълнения “. Сред тях има и мними „ неприятни възпитаници “ с огромни заложби, които могат да се осъществят при изискване, че съумеят да извършат личната си спокойна и тиха гражданска война, да развият даденото им по рождение.

Понякога се запитвам дали пък тъкмо тези душевни „ особняци " не заслужават доверието на народите? И защото става дума за нормативно „ тъждество ", ще изтъквам ироничните разсъждалия на Жан-Фрасоа Ревел:

„ Според поддръжниците на модерната педагогика повода за неуспеха в учението е една-единствена: общественото неравноправие. Хората са еднообразно способни и надарени в количествено отношение. Разликите в учебния триумф се дължат на обществената и културната им неравнопоставеност. В същото време се поражда илюзията и се утвърждава неверното разбиране, че някои възпитаници имат по-добър триумф, тъй като са по-умни или по-трудолюбиви, или имат по-добри преподаватели. Докато нещата не стоят по този начин. В основата са обществената класа, икономическите привилегии, културните прерогативи, обезпечени от средата. Всичко, което става в учебно заведение, се дължи на извънучилищни фактори (...) Да разделяме учениците на „ положителни “ и „ неприятни “, да разрешаваме на „ положителните “ да получават повече познания и по-бързо от другите би означавало да насърчаваме вярата в естественото неравноправие и да награждаваме тези, които печелят от обществената неправда. Добрият възпитаник би трябвало да се придържа към равнището на неприятния, което е справедливата междинна големина. "

Ненакърнимото ни ядро

У всеки от нас съществува един център, едно ядро, наш личен „ архетип “, друг по жизнеспособност и мощ съгласно индивида. Около него се провеждат личността и животът ни. Ние имаме вяра, че управляваме живота си, до момента в който в действителност таман този „ архетип “ е „ пътеводната звезда “, която насочва ориста ни. Той е по едно и също време наш пулт за ръководство, осведомителна централа и радар. Той ни образува и осведоми, без да осъзнаваме това.

В него се таи нашата независимост и „ позитивната ни разрушителност “ (обикновено думата „ разрушителност " има негативно значение, до момента в който тук, противоположното, показва допустимо най-голямата вътрешна независимост, която може да бъде реализирана. За нея ще стане дума в главата за психоанализата).

Но какво вършим ние? Издигаме към архетипа си стени от акомодации, от взаимни отстъпки с живота, от лъжеморал, от псевдовъзпитание - до момента в който съществото ни се раз-дроби, до момента в който обеднее изцяло, до момента в който ни обхванат вътрешните затвори. Затова огромната задача на психоанализата е да открие Архетипа, същинския „ метафизичен камък “ на личността.

Избрано от: „ Психология и вътрешна свобода “, Пиер Дако, превод Румяна Гецова, изд. „ Колибри “
Картина: Waiting Room by Vincent van Gogh, 1882; chinaoilpaintinggallery.com